“В СЦЕНИ ЗА ПИНГБЕК” Антонио Аройо Силва

В СЦЕНИ ЗА ПИНГБЕК

Пингбек (обратно известяване – бел. ред.) е термин, който се използва в информатиката и се отнася за метод, чрез който създателите на дадена уеб страница изискват получаването на известие когато някой прави връзка към техните документи.

Писателката и поетеса Беатрис Джована Рамирес, като много автори от препускащото настояще, се вълнува от тези виртуални средства и опознава възможностите за литературно изразяване, които предлагат, разпространение или създаване на текстове. По този начин чисто литературните дихотомични каканижения между разказвача (или, в нейния случай, лирическия герой) и читателя, придобиват едно по-дълбоко значение и затова – по-наслоено. Сякаш авторката е още един от вплетените в структурата персонажи, и много потребители-читатели пишат живота й. Или повече.
Дори Борхес, в съня на за своята слепота, можа да си представи объркаността на информационната среда, един суперлабиринт с дигиталната нишка на Ариадна и хиляди, и хиляди Британски енциклопедии. Поне можа интуитивно да усети своята грешка да пише и пренаписва за света – да пише и да пренаписва за света в съзвучие, в наносекунди.
Конкретно в книгата „Куп счупени огледала. Микрофантазии в сцени за пингбек”, Беатрис използва синтетичния разказвачески регистър на микроразказа, като никога не се възползва от преди това споменатите средства, но винаги с един и същ литературен тон. От краткостта на есемес, който с мъдрост и интуиция е съумяла да обвърже с крилатите фрази на Рамон Гомес де ла Серна (Напълни джобовете си с цигари и пое дълбоко дъх…). С този похват, като щриховани с една боя, се появяват свободни асоциации на взаимоизключващи се идеи, както и всичко онова, което дава живот на литературното творчество, онова, което придава сила и свежест на творбата, именно поради тази
естественост на нейния изказ.

Друго средство, което нашата авторка владее до съвършенство, е тишината. От щрих на щрих, бездната на един глас, който очаква отговори, може би от онези читатели, които са се свързали с нейното виртуално обиталище, може би от своята лична спасителна капсула, която авторката хвърля в морето на пикселите. Тишина като дихание – понякога неспокойна, понякога притихнала и изпълнена с размишления. Тишината и като музикален тон, който дава представа за цялото произведение.
И от съвкупността на тези щрихи, на тези малки човешки несъвършенства на тяхната авторка, бликва съвършената симфония, която долавяме ние, читателите – животът на една разказвачка, която много пъти се чувства уловена, вече не във виртуалните мрежи, а в тези на горчивата реалност на това да си жена, а не някакво абстрактно същество, но и с цялата сила на нейната болка и вътрешни терзания. По този начин, с болката, с отчаянието, иронията и сарказма и (въпреки това) без да изгубва контрол върху добрата литература, разобличава не само патриархалното общество, но и конкретните лица, които го представляват. Разобличава също така насилието над жената от неговите най-брутални до най-изтънчените му, но не по-малко унизителни проявления.
Въпреки всичко, разказвачката дори и от Дантевия Ад не губи надежда да намери своя рай – не изгубен, а изтръгнат („Унижената жена заспа с надеждата някой ден, след мрака, да я събуди светлината, не някакъв кошмар.”).
Една будна надежда. Не сънувайки, защото животът може да почука на вратата и да я завари заспала. Животът, който ще й донесе мечтания рай.

Преди всичко, оценяваме цялата съвкупност от идеи за живота-освободител. От това да си бивша съпруга до това да бъдеш просто жена – личност креативна, интуитивна, чувствена. Да бъдеш абсолютна господарка на собственото си равновесие. Затова, всички онези проблеми, които допринасят за вътрешното и външно неравновесие, биват внимателно разучени от една жена, която е влюбена в някакъв идеал, който от другата страна на тази модерна платоническа каверна на компютъра, се оказва, че е, както казва, „учителят по рисуване”, поставящ оценка „не преминава” на всички рисунки в живота на едно момиченце, т.е. на една жена, която не отстъпва на ескизите на другия, една жена, която не иска да изгуби своята чувствителност. С микроразказа „Момиченцето и учителят” – аналогия, която възниква спонтанно от реалността, Беатрис Джована Рамирес ни представя една цялостна картина, един щрих, който разкрива всички нюанси на лъжата и разтваря прозорците за една истина – не познава и не си представя минотавъра, който бива оценяван от другата страна на огледалото не само от жената, която пише, но и от аргонавта, който от своя пингбек знае, че боговете са му завидели за златното руно, а техните нули – отъждествявани с безкрая на Вселената и сътворението.

Антонио Аройо Силва

Deja un comentario

Tu dirección de correo electrónico no será publicada. Los campos obligatorios están marcados con *