ПРОЛОГ
“Да пишеш – това е все едно да зашиеш отново скъсания костюм, който си износил.”
А ако минималното е това да носиш същината само в себе си – дали това е кълн на максималното?
А ако всички счупени огледала са една възможна витрина?
А ако да пишеш е да зашиеш един скъсан костюм, който вече е износен?
А ако да четеш означава да възстановиш значението?
А ако всички микрофантазии в тази книга, заедно образуват един роман?
Нищо на тези страници не е прекалено обширно, нито мъчително, нито грубо и объркващо – тъкмо обратното – като цяло е постигната мечтаната алегорична атмосфера, която никога не е извънмерна за живота – по-малко сложен и повече възможен.
В действителност, отвъд афоризма на микроразказа и на разказа в тази възхитителна книга – която изглежда написана незнайно от кого, който обаче не забравя – той знае, че литературните жанрове са граници на една и съща държава – тя, книгата, е внимателно и привлекателно написана от една транснационална пътешественичка. Случайността, внушението, вербалната игра, влиянието на минималистичната проза, неочакваният край, въображението с фантастични, почти сюррелистични насищания, идеологическата изтънченост и визуалната проницателност, едва загатнатият космополитизъм и виталността, са нейните най-явни координати, въпреки, че също така подставят под мечтателния минимализъм известно ехо от приказките за феи, от класическата митология, от библейските притчи и от рафинираната и есенциалистична литература коан в дзен-будизма. Всичко това е разкрасено с един щрих на точен психологизъм, на лирически романтизъм, на наивна искреност и вербална деликатност, много подходящи за богатите вътрешно читатели с усет към добрия вкус.
Луис Артиге
Леон, октомври 2011 г. www.luisartigue.es